Ако харесваш тази статия, защо не я споделиш с твой приятел в Svejo?
Валентин Стоянов е завършил Право в СУ „Св. Климент Охридски” и е специализирал Право на Европейския Съюз и Международни икономически организации в Университет Хамбург, Германия. В момента работи като юрисконсулт във финансовия сектор. Член е на Контролния съвет на СДС, както и съветник на г-н Пламен Юруков.
Образователната система е една от малкото, които на практика не са претърпели съществени реформи след началото на демократичните промени в България. Влошаващото се качество на образованието през последните две десетилетия рефлектира изключително негативно върху перспективите за развитие на страната и в частност върху способността на националното стопанство да генерира устойчив растеж. След 1989г. структурата на икономиката се промени, като се увеличи относителният дял на произвежданите услуги за сметка на стоките. Търсенето на по-високо квалифициран персонал нарастна, водейки съответно и до по-голямо търсене на служители с висше образование. Към момента напр. броят на студентите във висшите училища е с около 42% по-висок спрямо този през учебната 1990/91 г., което в абсолютно число е увеличение с около 63 хил. души, въпреки намаляването на населението в страната като цяло. За отбелязване е, че тази бройка не включва хилядите български студенти, следващи в чужбина и търсещи по-качествено обучение, даващо им по-добри перспективи на конкурентния пазар на труда.
Корените на проблема
Основният проблем в българската образователна система е съществуващата силна централизация – както финансова, така и по отношение на учебния процес. Сегашната система на образование е наследство от миналото и се характеризира с пълна концентрация на власт в държавата: средствата се отпускат от бюджета, министерството определя броя и вида на паралелките, размера на преподавателския и помощния персонал, както и съдържанието на учебните програми. Тоест имаме образование, което е зависимо и контролирано изцяло от централната власт, като на отделните учебни заведения, на директорите им и на преподаващите се дава съвсем малка автономия и възможност за действие, като и съответно отговорността им е крайно ограничена. Същевременно никой на практика не се допитва до данъкоплатците от какъв тип обучение имат нужда те и техните деца.
Основна причина за проблемите в системата е, че цялостното вземане на решения (включително по въпросите от финансово естество) остава в ръцете на предлагащите услугата образование, т.е. държавните чиновници, а не на потребителите на услугата, т.е. цялото общество. Това създава изключително порочен модел, при който учителите и директорите се стремят към удовлетворяване желанията на административните структури, а не към реалните потребности на икономиката и обществото като цяло. Това е причина и за ниската ефективност на разходите в системата, което влошава и качеството на обучение. Проблемите от финансов и организационен характер демотивират и заетите в системата, което води до недостиг на квалифицирани преподаватели. В резултат на това учителската професия губи уважение, много от професионалистите напускат системата, с което «изтичат» ценни знания и опит.
Препоръки
Тук могат да бъдат отнесени промените в системата на финансирането, които да бъдат насочени към децентрализация, програмно бюджетиране, единен стандарт за финансиране обучението на ученик, диференцирано заплащане на учителите. Целта на тези мерки е създаване на стимули за заетите в сектора за по-конкурентно предлагане на образователната услуга и като резултат от това – повишаване на качеството й. Особено внимание трябва да се обърне на децентрализацията на управлението на системата, което предполага по-големи права, но заедно с това и по-голяма отговорност на директорите и преподавателския състав.
Крайно необходимо е да бъде предоставена по-голяма финансова свобода на училищата и настоятелствата им, включително изразяваща се във възможност сами да определят организационната си структура и начина на управление, броя на учителите, техните заплати и необходими квалификации, критериите, на базата на които се определят възнагражденията им. В тази връзка би трябвало на учителите да бъде делегирана повече власт при съставяне на учебната програма, която в момента се “спуска” от министерството и до голяма степен не отговаря на съвременните изисквания за минимален набор от знания в бързо променящата се реалност. Изключително важно е да бъдат приети механизми, чрез които учебните заведения да могат да приемат децентрализирани решения по широк кръг от въпроси – относно методите за обучение, покупката на материали и консумативи, подобряване на материалната база и др.
Финансирането на публичните училища трябва да става на база на ясни критерии като брой ученици, които ги посещават, резултати от изпитите, предложени проекти за въвеждане на нови методи за преподаване или подобряване на процеса на обучение. В тази връзка, огромна стъпка напред би било въвеждането на т.нар.
Ваучерна система
Принципът при нея е, че парите следват ученика. Това означава, че училища, които не успеят да привлекат достатъчно ученици, получават по-малко средства. По този начин по-добрите училища се стимулират да разширяват възможностите си за обучение, като това става естествено за сметка на останалите, които са принудени да повишават качеството на предлаганата услуга, за да не останат без финансиране. Такава система би създала стимули за училищата и университетите да се конкурират за повече ученици и студенти, защото само по този начин биха получили повече средства от бюджета.
Публично-частно партньорство
Крайно време е да се създадат и нормативни механизми, които да регламентират и ускорят въвеждането на публично-частни партньорства при финансиране на образованието, както и при «поръчване» и качествена подготовка на определени типове кадри, необходими на пазара на труда. Изключително важно е да бъдат насърчени схемите, при които компаниите подписват договори с университети и поръчват конкретно обучение. Ситуацията в много сектори на икономиката показва, че уменията на завършилите висше образование често не отговарят на нуждите на работодателите, което налага и съвместни действия между бизнеса и университетите.
Частни образователни институции
Важно за развитието на висшето образование в страната би било и либерализирането на режима за създаване на университети, по-слабата зависимост от държавата и съответно по-голямата автономия на образователните институции. По-адекватно спрямо нуждите на трудовия пазар по принцип действат частните институции, които демонстрират и голяма гъвкавост към изискванията на пазара и съответно стават по-привлекателни, въпреки относително високите такси. За съжаление, от 6750 учебни заведения в България през 2005г., едва 254 са частни, като законодателството е приело някои твърде неблагоприятни за тях положения. Така напр. създаването на частен университет става с решение на Народното събрание, което означава, че е налице огромна бариера за навлизане на нови участници на образователния пазар. Мислимо е тази процедура да бъде облекчена, тъй като това представлява административна защита на съществуващите висши училища срещу по-голяма конкуренция. Същата е и идеята на изключително рестриктивната разпоредба на §4(1) от допълнителните разпоредби на Закона за висшето образование, според която: «Чуждестранни висши училища не могат да разкриват поделения на територията на Република България». Тази разпоредба е причината напр. Харвард или кой да е международен и реномиран университет да няма представителство в страната ни и съответно да липсват алтернатива и конкуренция на закостенелите български академични структури.
Изводи
Промени в системата на образованието са крайно необходими, предвид сегашната ситуация на националната икономика. Според изнесени наскоро данни, България е страната с най-неконкурентна икономика в Европейския съюз, както и най-бедната държава в Общността. Очевидно е, че доминирането на правителството в образователния сектор забавя развитието му, прави го недостатъчно адекватен на пазарните изисквания и води до ниска ефективност на разходите. Това обуславя необходимостта от реформи, които да създадат повече стимули за участниците в образователния процес и най-вече за потребителите на услугата – българските граждани. Защото истината е, че ако не се реформираме, винаги ще останем в периферията на развитите страни – с бедно население, изостанала икономика и напускащи България млади хора.
SVEJO.NET: 
